В къщата за гости дето горе на чукара беше, белобрад старец за дядо заразпитва. Хукна леля Веселинка в село да разправя за тоз странник, дето приятел от Трудови войски дири. Намери дядо на раздумка пак при кмета и касиера. Съобщи леля Веселинка за тоз старец белобрад и облещиха се всички. Дядо със скимтене хукна към чукара, за да види, кой тоз странник беше?

Двамата старци се загледаха и заразглеждаха. Спомени други имаха, като войничета палави - стройни, напети, ухилени, а в устата бели зъби имаха. Други хора бяха, по други и косите бяха, но по очите се познаха, и с радост се поздравиха. Спомнил си старец белобради, че в туй село приятел от Трудови войски има. Спомнил си за оная комисия зловеща, дето отсече, че двамата за армия не стават, а само могат вар и цимент да подават. Спомниха си двама за ония тежки времена дето по строежи, мостове и пътища градяха. Сетиха се и за оня гаден Старшина, дето по цял ден им подвикваше с насмешка. Пиха по 2 и 3 бири заедно и така свърши тяхната трудовашка среща. 

На другата сутрин дядо рано от къщи излезе и за града замина, щото хич не му се щеше пак в село за смях да става и за Трудови войски да споменава.